На дневен ред е дискусия "за и против пълния член", като основата е, че той е причина за много грешки и изключително голямо количество от народонаселението изпитва трудност и неспособност да се справя с тази езикова норма. Мнозина не виждат смисъл в нея, смятайки я за прекалено сложна, но противно на това е мнение, че без нея езикът ни няма да е същият и ще умре, ще се лиши от якост, ще стане прост, гаден и грозен като бебе панда. Добре де, те са само грозни.
Поради моята желирана изключителност ще си позволя да изкажа следното: "Пожелавам срамни въшки за всяка от тези две хипотези". Да, пълният член не е за всеки. И в двата смисъла. Първо - има хора, които не функционират така, че граматичните особености да са им ясни и логични. Колкото прост да бъде направен езикът, те пак ще имат лош стил или ще допускат много грешки. Граматичните правила са изградени на някаква логика, която е нормално да не бъде разбирана с еднаква лекота от всички. Няма лошо.
Второ - всеки допуска грешки, голяма работа. И аз бъркам понякога пълен с кратък, но не бих си прерязал вените по протежение. Нито бих убил някого, ако го сбърка, въпреки че понякога се натрапва и може да го нараня с премерен шут. Това не значи, че заради това, че се допускат грешки или понеже има хора, които не се справят с лекота, трябва да се махат някакви правила.
Същевременно никакъв език няма да умира, ако се промени това за члена му или което и да е в него. Един език умира, когато няма кой да го говори. Като в ония африкански колиби, където някоя 45-годишна старица (за техните стандарти), се оказва, че е последният познавач на някой си език. Слагайте я на системи, за да не умира този език, за българския не се притеснявайте.
Другото е, че прекалено много чуждици се ползвали. Което е силно абсурдно, тъй като по начало езикът в Дунавска България си е бил смесица от прабългарски, славянски, пишели с гръцки букви, като се налагало. Смесвали се етноси, култури. И с времето се получило това, което говорим. Повечето думи са чужди заемки, които също са приемани скандално, когато са били нови. Но са се наложили. И сега много думи не са възприемани и някак "не звучат". Но някои от тях ще се наложат и след няколко поколения ще звучат съвсем нормално и пасващо, като никой няма да се замисля дали са чуждици.
С или без пълен член нашият език ще си бъде, докато ни има нас или се възпроизвеждаме. Преживял е много време на чуждо иго или просто влияние, от което е взел много. Може би е и загубил много, но това е въпрос на мислене. Аз лично не се чувствам ограничен в изказа си и мога да обясня всяка своя мисъл с думи, без да се нуждая от нови. А ако искам - измислям си нова, какво толкова? Езикът е пластилин, който може да оформяш всякак, дори и пренебрегвайки няколко правила и норми, просто за да видиш как се получава.
Затова не смятам, че не трябват промени, и именно такава ще предложа. С условието, че ще доусложни правилата, ще донесе повече грешки, но от друга страна няма лошо да има диференциация между хората, които могат или не могат да пишат. Както шофьорската книжка е една фундаментална отлика между хората които не могат и тези, които си мислят, че могат да карат кола.
Ето защо освен наличието на пълен и непълен член трябва да се усложнят нещата още повече. Предлагам - полупълен член.
Новото правило, явяващо се донякъде междинно, би придало поредно изменение на съществителните имена от мъжки род в единствено число. Окончанието, което се прибавя в случая, съм заел от диалектни форми в българския език, за да не изглежда изсмукано от пръстите и да навлезе по-лесно в употреба. Ето ги и правилата:
В изречението съществително име от мъжки род в единствено число добива окончание "я", в случаите, когато не извършва пряко действието, но участва в него. За по-разбрано, ще онагледя с няколко примера - Родриго отиде на кафе с банкеря; патоанатомът разговаряше с легеня.
Съвсем логично идва въпросът: "Какво правим с тия, дето в непълен член се окончават на -я?" Съвсем просто - сменяме я-то с а. Пример: ние двамата с хлебара убихме турците и нахранихме с тях негъра. Негърът тук участва, но като потърпевш - бива нахранен. Той не е на равни начала с първите две лица, които пък именно са и заедно го хранят. Негърът би бил на равни начала с мен в изречението: Аз и негъря ядохме малко турчин за закуска. Въпреки осложняването в граматичен аспект подобно изречение продължава да издава тревожен тон за неумелост в сферите на расова и етническа толератност, като и лека гнусота, свързана с акта на канибализъм.
Отличаването на това кой е потърпевш и кой участва наравно с подлога в едно и също действие вероятно ще обърка още повече и често ще срещаме грешки в писането, като така ще могат да се отличават по-лесно хората, справящите се с писменото боравене с езика, а останалите ще могат да откриват своите качества в други поприща като например продаването на фъстъци и леенето на куршум против черни магии.
zhelyo
Няма коментари:
Публикуване на коментар